Дамаскин РИЛЕЦ - Д. Ив. ДИПЧЕВ
В историята на панагюрската възрожденска култура Дамаскин Рилец стои някак откъснато и уединено. Това се дължи на неговата мисия като учител и духовник, която го е водила по българските земи далеч от родното Средногорие и не е оказвала пряко въздействие върху просветните процеси в града. Затова и след Освобождението неговото име не е така тачено, както имената на Сава Радулов, Васил Чолаков, Марин Дринов и Нешо Бончев. Иначе в своето време той е личност авторитетна, популярна и уважавана.
Светското име на Дамаскин Рилец е Димитър Иванов Дипчев, роден през 1817 г. в Панагюрище. Като малък е изпратен да учи кожухарския занаят в Пазарджик, но душевната му нагласа го теглела към друго поприще - умствено-съзерцателната дейност. Неговият ум е завладян от разказите на родителите му за вуйчото дамаскин, монах в Рилския манастир, които са му въздействали примамливо с ореола на загадъчност и ученост. Така той се присъединява към една група поклонници, тръгнали от Пазарджик за Рилския манастир. Попаднал в светата обител, вероятно по препоръка на вуйчо си, будният юноша е приет от манастирската управа за послушник, а когато по-късно родителите му го потърсили да го приберат в Панагюрище, той вече бил монах под името Дамаскин.1
Жаждата му за образование обаче не е удовлетворена от обучението в Рилския манастир, където известно време му преподава и Неофит Рилски, и той използва всяка възможност да попълва знанията си в градове с добри училища като Кюстендил и Мелник, където е изпращан от манастира като таксидиот за събиране на помощи. Манастирската управа не изпълнява обещанието си да го издържа в престижно училище и той години наред е принуден да изпълнява обикновените монашески задължения. Пътят към учението на Дамаскин в сравнение с именитите негови съграждани е много по-дълъг. Когато през 1849 г. /на 32 г./ с препоръката на Авксентий Велешки постъпва в Богословското училище на о. Халки, неговият връстник Сава Радулов /също започнал късно, на 17 годишна възраст, образованието си/ вече е завършил Българското училище в Смирна и е издал няколко учебници, а през същата 1849 г. Васил Чолаков /роден единадесет години по-късно - през 1828 г. /след двегодишно пребиваване в Московската духовна академия се завръща в България. Много по-последователно и навременно, от гледна точка на възрастта, се развива образованието на Нешо Бончев и Марин Дринов.
Не по-малко от тези свои съграждани е целеустремен към високо образование и Дамаскин. И макар и късно, той попада в едно от най-добрите учебни заведения в Османската империя по онова време - Богословското училище на о. Халки, намиращ се срещу Цариград. То е открито от Вселенската патриаршия на 1 септември 1844 г. в манастира "Св. Троица". По това време е единственото духовно училище на правосланата черква. По форма училището е пълна класическа гимназия с три-годишен философско-богословски отдел. Целият училищен курс е 7-годишен. Целта е да се подготвят кадри за висшите църковни постове в епархиите, подчинени на Цариградската патриаршия. В тази посока е изградена и учебната програма, като подробно се изучават богословските науки, езиците старогръцки, латински, турски, новогръцки, френски и черковнославянски, както и общообразователни предмети - история, география, математика, философия. Приемали се само монаси или хора, които се задължават да станат монаси. Имало ограничения и във възрастта - новият ученик трябва да е на не по-малко от 18 г. и не по-възрастен от 25. Макар и трудно, вероятно са правени изключения за кандидати, които са доказали впечатляващи качества. Така на 30-годишна възраст в първия випуск е приет бъдещият първи блъгарски екзарх Антим. Благоприятно обстоятелство за постъпването в това училище на Дамаскин е присъствието там на Неофит Рилски, негов учител, който завежда катедрата по църковнославянски от 1847 до 1852 г. Прецизният подбор на учениците извън гръцката народност проличава и от факта, че от 1844 до 1859 г. училището са завършили 50 ученика, като от тях само 4 са българи. Още по време на обучението си Дамаскин проявява склонност към научната работа, като написва на гръцки език няколко съчинения. Сред тях се открояват "Сбирка от различни нрави и обичаи в разни места в България" /1850 г./ и "Описание на Рилския манастир".
Първото съчинение, състоящо се от 12 ръкописни листа, макар и кратко, написано 20 години преди излезлия през 1872 г. "Български народен сборник" на Васил Чолаков, е първото етнографско изследване, направено от панагюрец, и едно от първите български произведения от този род. И въпреки безспорните си научни качества, поради това че не е публикувано, то не изиграва никаква роля както в развитието на възрожденската етнография, така и в насърчаване на съвременните му интелектуалци за използване този зараждащ се дял от народонауката при формиране и укрепване на българското национално съзнание.2
Второто съчинение, обхващащо 60 листа, завършено през м. ноември 1851 г., макар и наречено "кратко описание", представя едни разгърнат и строго подреден разказ за местоположението на манастира, за живот на Св. Иван Рилски /според житиетата за него/, за външната архитектура, както и пдробно описание на стаите и детайлите от вътрешната уредба. Особено ценно за специалистите е подробното описание на украсата и специално на иконите. Той представя и ктиторите, дарителите, строителите, зографите и резбарите. Според Маньо Стоянов, един от най-големите познавачи на българската възрожденска книжнина, "за Рилския манастир няма друго тъй пълно и подробно описание като архитектурен и стопански комплекс."3
Третият важен труд на Дамаскин Рилец, написан на гръцки, е "Послание на цариградския патриарх Фотий до новопокръстения български княз Борис за длъжностите на владетеля". В това съчинение авторът представя "Послание..."-то в старобългарски превод, който е негов оригинален, отличаващ се от публикувания през 1644 г. в т.нар. "Кирилова книга", издадена в Москва. Ако това Дамаскиново съчинение е публикувано в годината на написването му - 1852 г., - то би било голям принос към изворо-знанието за българската национална история и би наредило Дамаскин Рилец сред първите родни интелектуалци, издигнали се до нивото на истински научното познание и творчество.4
Не бива да се отминава ръкописът на неговата "Автобиография" от десет листа, също написани на гръцки.
През 1854 г. Дамаскин завършва с отличие курса на училището в Халки, показва големи способности, но Цариградската патриаршия не го назначава на голям църковен пост поради демонстрираното високо българско патриотично съзнание. И той се насочва към просветата. Най-напред е назначен а учител в Мехомия /дн. Разлог/, а по-късно във Велес и Кюстендил.
Престоят му в Кюстендил /1858 - 1961 г./ съвпада с големия подем в църковно-народните борби и първия голям пробив в епопеята за създаване на българска православна църква. Дамаскин Рилец води открита и смела борба против алчността и безскрупулността на митрополита-грък Дионисий и в една публична реч го нарича "вавилонска блудница". Едновременно поддържа връзки и с революционното движение, получава и чете на граждани книгите и вестниците на Г. С. Раковски, с които се снабдява от софийския учител Сава Филаретов.
Заради дръзките му изяви митрополитът издейства от Цариград заповед за арестуването му и Дамаскин се спасява чрез бягство, като известно време се укрива в Панагюрище и около Пловдив.
През лятото на 1861 г. Дамаскин е поканен от българите в Пловдив, той като по това време те се нуждаят от вещ в духовните дела и просвете човек, който да притежава качествата и на борческа натура. Научавайки за дейността му в Кюстендил, за високото му образование и способностите м, те го канят да оглави настоятелството на Пловдивската църковна община.
Дамаскин заема тази длъжност в много сложна ситуация. По време на Възраждането в Пловдив има 8 черкви и 2 параклиса, като всичките, в по-стари или по-нови времена, са строени от българите, но през годините на османското иго, до средата на XIX в., в тях се служи само на гръцки език и само от гръцки свещеници. В града има също компактно и влиятелно пред турската власт гръцко население. Тук е и седалището на гръцки митрополит. През 1859 г. един ученик от Пловдивското класно българско училище за първи път по свой почин чете Апостола на български език, което става повод за сбиване на гърци и българи в самия храм, като елините са изтласкани извън него.
През 1861 г. борбата между българите и гръцкото духовенство, и поддръжниците му силно се изостря. Пловдивският митрополит Паисий, назначен на тази длъжност през 1858 г., по народност албанец, подкрепя въжделенията на пловдивските българи, включва се в борбата за самостоятелна българска църква и през м. март 1861 г. се отказва от върховенството на Цариградската патриаршия.5
В резултата на това той е хванат с измама и заточен заедно с Иларион Макариополски и Авксентий Велешки. Пловдивчани решават да останат верни на своя заточен пастир Паисий, който ги е подкрепил в решителния момент, и до признаването на Българската екзархия през 1871 г. не допускат гръцки владика да влезе в града. Вместо митрополит, през пролетта на 1861 г. непримиримото пловдивско гражданство избира Епархиално църковно настоятелство, най-напред с председател свещеник Златан, а по-късно, сред пристигането му в Пловдив -- и архимандрид Дамаскин Рилец.6
Тук той разгръща широка народополезна дейност. Всяка година през пролетта , на Православна неделя, настоятелството свиква събори в Пловдив, на които се правят отчети за изминалата година и се начертава програма за следващата. Те се посещават от многобройни представители от областта, превръщат се в демонстрация на българското национално съзнание и играят голяма роля в църковната и културна борба в областта.
Ето как Стою Шишков описва дейността на настоятелството, в която за един цял десетгодишен период от 1861 до 1872 г. се оглежда и дейността на Дамаскин Рилец като негов председател.
"Настоятелството бързо и енергично влязло в сношение с всички общини в епархията, давало им упътвания и съвети, сплотило ги в едно цяло, насърчило ги и им помагало във всички общонародни и полезни работи. В разстояние само на малко време всички български села и градове в епархията с писмени заявления се отказали от Вселенската патриаршия и припознали за свой водител и съветник централното епархийско в Пловдив настоятелство, до което почнали да се отнасят за всички черковни, училищни, брачни и общонародни работи.
Пловдивското българско черковно настоятелство в едно бързо време не само обединило, привързало към себе си и към делото всички български селища и общини в епархията, сплотило ги и им вдъхнало вяра в силите и правото, но със своята енергична дейност, умение и такт добило първенство в борбата и във всички други български епархии. Към Пловдив обърнали погледите отвсякъде; от него очаквали съвет, подкрепа и насърчение всички. Пловдив имал инициативата за всички народни начинания и неговата дума станала властна и безпрекословно слушана и изпълнявана по всички пробудили се български покрайнини..."7
Настоятелството има такъв огромен авторитет, защото за членове в него по избор се редуват най-влиятелните, най-почтените и най-преданите на българската кауза граждани - като по този начин неговата роля се признавала и от турските власти.
В Пловдив Дамаскин се включва дейно в изграждането на просветната мрежа. На ръководения от него епархийски събор през 18565 г. се взема решение за откриването на гимназия в Пловдив, чиято сграда е построена през лятото на 1868 г. само за няколко месеца. Съдейства също за превръщането през 1866 г. на пловдивското взаимно девическо училище в класно. На епархийския събор през м. март 1870 г. се дискутира въпросът за изработване на единна система и обща програма за училищата в областта. В резултат на това през август с.г. в Пловдив под председателството на Дамаскин Рилец се провежда първият епархийски учителски събор, на който присъстват 26 от най-изтъкнатите педагози от Пловдивския край, като с това у нас се полагат основите и на организираното учителско движение. 8 По враме на престоя си в Пловдив Дамаскин основава училище и при манастира "Св. Никола" в с. Арапово /дн. Златовръх/, Станимашко /дн. Асеновградско/.9
Твърде зает с обществена работа и уреждане на практически църковни въпроси, Дамаскин няма възможност да продължи научните си занимания, но все пак в двутомния сборник "Неделни и празнични слова" помества две свои слова за Томина неделя /1868 г./. Има няколко негови дописки и в печата.
Дейното участие на Дамаскин в борбата за църковна независимост и неговата висока образованост стават известни в много български градове, които се стремят да го привлекат като свой духовен водач. Така през 1872 г. църковните общности в Кюстендил, Скопие и Велес го канят за техен митрополит. На проведените същата година избори във Велес от предложените няколко кандидати местните православни избират Дамаскин. Това се дължи и на хубавите спомени за неговото учителстване в този град /1855 - 1858 г./, където въведа взаимоучителната метода. 10
През 70-те години на XIX в. в гр. Велес населението е около 18 000 души, от които 11-12 000 души са българи, около 500 души власи, които са православни, и останалите са турци и цигани. Във Велешката кааза влизат още 89 села, а цялото население е над 48 000 души, от които към 32 000 са православни християни. Мечтата на Велешките първенци е да присъединят към своята епархия и град Струмица, в който по това време доминира гръцкото влияние. 11
Ръкоположен е за митрополит в Цариград от Българската екзархия, но, докато се подпише султанският ферман за новия владика, минава доста време и той пристига във Велес за великденските празници през 1873 г. Дамаскин е посрещнат много тържествено от българите в града и след празниците по тяхно настояване се отправя с внушителна група към Струмица, за да я присъедини официално към епархията. Но в едно от селата, близо до града, бил посрещнат от специален пратеник на струмишкия каймакамин с предупреждение, че идването му в Струмица не е желателно, с цел да се избегнат сблъсъци в града. Дамаскин е бил длъжен да се съобрази с разпоредбите на турската власт и се връща назад. Това е изтълкувано от велесчани като страх. След изгонването на гръцкия владика от града през 1870 г. велесчани придобиват самочувствието на пълни господари и искат новият владика да им бъде послушен във всичко. По това време българите в града водят борба срещу гръкоманите и появилата се сръбска пропаганда води до разделяне на два лагера, които взаимно се обвиняват и нападат. 12Дамаскин не успява сам да се бори в няколко посоки - да примирява враждуващите лагери сред българското население; да се противопоставя на сръбската и гръцката пропаганда, които имат свои агенти сред гражданите; да се справя с тежкото финансово състояние на епархията, тъй като народът, водил години наред борба против данъците на гръцките владици, не е склонене да плаща и на българские, а нуждите на епархийските служби не са малки. Освен това той вече е на 66-годишна възраст и с разклатено здраве.
Велесчани започват да се оплакват от него в Екзархията в Цариград. Престоят му тук е най-тежкият период в живота му. В едно писмо до екзархийския секретар Георги Груев пише:
"За дребни работи, казвате, обширно съм описувал. Дребни ли са бъркотиите Велешки, които отдалечават и Струмица и всяко общополезно дело; или дребна работа е като немам ПАРИ, които са лост за всички големи работи...; дребни работи ли са Велешките интриги, които за интерес продават и вяра и душа. Знам, че не е редно да очерням Епархията си, но делата и истината мя не оставят да крия "голямата си Епархия". Искаш ли по-ясно?, джанъм, разберете, че Велес не е епархия, а нахия... Велес бил прочут за търговията. Сега Велес е село, което работи с надница на железницата и прехранва децата си. Двама-трима търговци не правят Велес прочут. Не мислете, че седя у Велес пари да събирам от ония, които немат или да мя слуша Светът, че съм Владика, па да мя хулят в печата, да ми зачернят името и никой да не мя защитава. Аз седя при всичките нападения и мъчнотии само с надежда за Струмица и от гърлото си отделям и жертвам пари и не само пари, но изложих на опасност живота си като ходих в Радовиш и до Струмица, но в невъзможност да вляза, върнах се. Затова обявявах, а сега моля Екзархията да даде пари и работник-помощник за твърде скъпоценното място за Българский Народ, за Българските прибежища, отдето зависи освобождението и на другите места. Гръцките агенти са много, но духовете са разположени към своето единородно духовно управление, та само един Българин стига да ги въодушеви, защото ще се подкрепя онова, което е създадено в душите им..." 13
Борбите между жителите на Велес срещат отпор от страна на митрополит Дамаски Велешки, но той не е в състояние нито да примири двата враждуващи лагера, нито да им угоди. Налага се и постоянно да търси пари. Започват да го обвиняват освен с несправяне с чуждите пропаганди и в старческо скъперничество. ОПлаквания против него отправят до екзарха в Цариград не само гражданите, но и турските власти. Така през м. септември 1875 г. екзархът е принуден да го отстрани временно от Велес, като го повиква в Цариград и го назначава за член на Синода. В османската столица Дамаскин се поболява и през 1877 г. екзархът е принуден да го отстрани временно от Велес, като го повиква в манастира "Св. Никола" в с. Арапово, където умира.
Архимандрит Климент Рилец цитира едно писмо на рилски йеромонах, намиращ се в Цариград, до игумена на Рилския манастир: "Дядо Дамаскин утиди да си търси гроба и да промени воздуха каде Пловдив. Доде го занесат до Ортакьой до железницата на Съркеджи скеле, два пъти баялдисвал /губел съзнание, б.м./. Преди да тръгне аз ойдох да го посетя за последен път и той ми даде завещание като ми каза да ви го изпроводя и да постъпите според надписът му".
Преживял много години в битки за възкресяването на българската църква, Дамаскин напуска земния живот тихо и скромно, както се полага на истински духовен пастир. А вестта за смъртта му заглъхва някъде насред път към неговите сънародници, попаднала в грохота на започващата през 1877 г. Руско-турска освободителна война.
Бележки
1. Климент Рилец, архимандрит. Рилският манастир и Панагюрище. - В: Панагюрище и Панагюрският край в миналото. Т. II. С., 1961, с.91. ↑
2. Стоянов, М. Един малко известен възрожденски книжовник - Дамаскин Рилец. - В: В чест на академик Димитър Косев. С., 1974, с.109-110. ↑
3. Стоянов, М. Един малко известен възрожденски книжовник - Дамаскин Рилец. - В: В чест на академик Димитър Косев. С., 1974, с.110-111. ↑
4. Стоянов, М. Един малко известен възрожденски книжовник - Дамаскин Рилец. - В: В чест на академик Димитър Косев. С., 1974, с.112.↑
5. Шишков, Ст. Пловдив с своето минало и настояще. Пловдив, 1926, с.134-139. ↑
6. Генчев, Н. Възрожденският Пловдив. Пловдив, 1981, с.224-229. ↑
7. Шишков, Ст. Пос.съч., с.92. ↑
8. Генчев, Н. Пос.съч., с.306-307, с.320-325, с.375. ↑
9. Климент, Рилец. Пос.съч., с.92. ↑
10. Климент, Рилец. Пос.съч., с.92. ↑
11. Кънчов, В. Сегашното и недавнашно минало на гр. Веслец - В: Периодическо списание, г. VIII, 1892, кн. XL, с.594. ↑
12. Стоянов, М. Пос.съч., с.115. ↑
13. НБИВ, отдел Специални сбирки, ф. 3, а.е. 116, л. 1. ↑
Няма коментари:
Публикуване на коментар